Some snow and other stuff

Зимата най-сетне реши да се завърне и го направи с пълна сила. Колкото и да става красива София с бялото си чистичко покритие, снегът я блокира изцяло. ето, вчера съм чакала около час и нещо автобус 102, е, той наистина не може да се похвали с изумителна точност, дори когато е сухо, но това беше направо върха. Инак снега скрива всичкия този натрупан боклук и за няколко часа всичко е една много красива бяла приказка.

И дойде време за приятелите...виното и смешките

Нали се оплаквах цял ден как ще си го прекарам в офисна среда...е, все пак се стигна до малко събиране в приятна компания, за което е виновен, дам, той си знае кой отново. Аз нещо не стигам много до такива събирания в последно време, но това си беше 100% забавление. Сега остава да видим как ще премине утрешното кулинарно предизвикателство, което се планира заедно с колегите от университета . . . хм,неделите са хубаво нещо . . . палачинките също, особенно ако са в големи количества и богато гарнирани със сладолед и бадеми.
Сега е време да отделя подобаващото внимание на моя любим, защото все пак цял ден само за него си мисля с тези розови сърца навсякъде около мен.
О,да!Да не забравя!
ОБИЧАМ ТЕ, СЛЪНЧО!
Лека нощ на всички...:")

А ние двамата с Боби пием кафе...

Събота, 14 Февруари, следобед...не.Небето не е розово.А направо се изненадах, че е още нормалния си бльокав сив цвят при тоя наплив от пухени розови сърца, играчки, фигурки...както казва една моя приятелка-феерия от захарен памук. На фона на този уж любовен празник (ей, къде остана доброто старо вино и хубавата вечеря...) какво правя аз:

1. Установих, че Сити Център София го е хванала розова болест.Навсякъде хвърчат пера и пух в отенъци на пепеляво и карат приятеля ми да киха, а моите очи да сълзят.
2. Проспах си фитнеса(празник е все пак), станах в 9 и 23 и хукнах към офиса.
3. Не закъснях, просто защото никой не бе дошъл преди мен.
4. И...тадам.Вече 7ми час работа.

Нищо по-различно от миналата година, отново на работа, а не някъде с приятели. Но как да си някъде с приятели, като последните също като теб си уплътняват времето зад монитора и хич не им е до любовни трепети, щом сроковете ги притискат.От което пък стигнах до следния извод:

Кризата май няма да ни засегне само финансово, но и психически.Че и как иначе,не се славим като най-устойчивите хора.От пазара ще ни проагитират да си закупим нещо розово и май мнозина ще го сторят, но това едва ли ще подобри ситуацията. Розите са по 18 лева, така че малцина ще им се радват този път (тук вмятам много топла благодарност към Него, той си знае кой, за невероятния букет, който получих) и ученическите любови ще се задоволят с нещо по-достъпно като цигари и кафенце някъде по центъра.Ако си намерят празно място...защото, о, изненада!Българското племе сякаш живее по кафетата.

За сметка на това в офиса кафето е на по-добро ниво от повечето, което предлагат навън, топло е:25 градуса, колегите са супер, спокойно е както никога и предразполага към откровенни мисли.

Ето едно сравнително приятно нещо за правене...

А ето и няколко снимки на невероятните рози, които получих.

E, това е за сега.

Хип-Хип-Ура!

Ето че сесията най-сетне свърши...пфу...този път ми се стори повече от ужасна за преживяване, а бяха всичко на всичко 4 изпита. На всичкото отгоре ме е хванал страхотен мързел и желание да се скатая някъде за 4-5 дни и да се наспя предоволно.

Уви.

Не ми се полага нищо подобно.От понеделник с пълна програма от само 10 часа...че то и по-зле е било, можеше да са 12, направо работен ден и половина. От както съм в университета ме гложди съмнението, че учебната програма е създадена, за да ми пречи да живея кротко и спокойно.Направена е така, че на никого да не му е удобно:нито на мен, нито на преподавателите, нито на административния персонал,като последният води класацията по безочливост и нулево желание за работа.Срещата с него често води до избиване на студена пот и невероятно силно желание да се врътна и да им затръшна вратата.

Ех, на моменти се чудя какво все още държи този цирк на крака и как всевъзможният хаос се е оплел в тъканта на нещата и преопределя ентропичния им ход...

...отивам да пия чай, за успокоение.

...ей, и аз най-сетне намерих време да започна

       От около година се каня да започна да водя собствен блог...но времето все не ми стигаше, че и напротив. Установих, че само със заканване ще си остана там, където е блогът ми в момента: надраскан на купища стари листа, поълвани къде в лекция, къде в някое одимено кафе до университета, на които никой не обръща особенно внимание и те за жалост се озовават в кошчето. Това забавяне от моя страна се дължи не само на прекалената ми заетост /3 ти курс/, но и на скритото съмнение, че няма да имам силите да пиша и споделям пред анонимното пространство на нет-а.

       Сега да видим дали ще се справя...